Артемида
| Артемида Ἄρτεμις | |
| древногръцка богиня на лова, плодородието, женското целомъдрие, покровителка на всичко живо на земята | |
 | |
| Семейство | |
|---|---|
| Баща | Зевс |
| Майка | Лето |
| Братя/сестри | Аполон |
| Артемида в Общомедия | |
Артемида (на старогръцки: Ἄρτεμις) е древногръцката богиня на лова и богиня на женското целомъдрие (класическата представа за Артемида е като за девица), покровителка на всичко живо на Земята. За неин еквивалент в древноримската митология се счита Диана.
Легенди за Артемида[редактиране | редактиране на кода]
Артемида е сестра-близначка на бога на изкуствата и мъдростта Аполон. Техни родители са титанката от второ поколение Лето (Латона) и Зевс - богът на гръмотевиците.
В мита, докато е бременна, Лето е тормозена от свръхестествено същество, известно като Питон/Делфиний. Впоследствие отношенията между него и новите богове са враждебни. Освен това, преследвана от ревността на Хера/Юнона (съпругата на Зевс/Юпитер), Лето ги ражда на единственото място, на което й е позволено - остров Делос, който се носи, според легендата, свободно по морските вълни до момента, в който тя не идва на него. Диана се ражда първа и помага в израждането на брат си.
Богинята е прочута, както със своята красота, така и с агресивността си, особено когато чувства своето или на някоя от спътничките си целомъдрие застрашено. Тя е въоръжена със сребърен лък, който използва - подобно на Аполон - за да сее смърт, сред разгневилите я. Така загива потомството на Ниоба, царицата на Тива в Беотия. В други случаи Диана си служи с проклятия и магии - например срещу осмелилия се да я съзерцава гола ловец Актеон и срещу нимфата Калисто, нейна съперница по хубост и нарушителка на обета за девственост, даван от дружките й. Също така, тя използва и разни чудовищни и демонични създания, като Киринейската кошута и Калидонския глиган. Понякога нейни жертви стават хора, в които е влюбена - например великанът Орион.
По време на Троянската война, боговете-близнаци воюват на страната на троянците. Тя е - като Артемида Ефеска - покровителка на амазонките.
Култ към Артемида[редактиране | редактиране на кода]
Светилищата на Артемида Лимнатис („блатна“) често се намирали в близост до извори и блата (свързан митологията пример за това е храмът, край обиталището на Стимфалийските птици) и символизирали плодородието. Култът към Артемида е разпространен повсеместно в Гърция, но вероятно отначало среща съпротива, във връзка с което са и легендите за хора, които се осмеляват да оспорват значимостта й, като царица Ниоба или царя на Калидон Ойней или да отнемат моминството на девите-ловджийки, като Мелеагър/Меланион, който се жени за Аталанта.
В Пелопонес е почитана Артемида Ортия. Установяването на общ култ към богинята спомага за единството на четирите градчета, - Лимнай, Кинсура и Питана, - които всъщност образуват Древна Спарта.[1] Най-известен е Ефеският храм (построен вместо изгорения от Херострат и считан за едно от Седемте чудеса на света), в град Ефес, Мала Азия, където почитат Артемида, като многогърда богиня, покровителка на раждането. Тази форма на богинята е известна и с организираната около нейния образ ритуална проституция.
На Артемида е приписвана роля на причинителка на естествената смърт на жените (както Аполон - на мъжете), но е считана и за благодетелка на жените. Според митологията, тя дарява щастие в брака. Преди сватба ѝ принасят изкупителна (явно - за химена на булката) жертва . Жертвени животни са свещените за богинята диво прасе, елен, козел, коза и токачка. Други животни, явяващи се елемент от култа й са животните, ползвани от хората при лов, като кучета или сами известни, като умели ловци, като мишелови. На Артемида Таврическа/Тавриола са се принасяли човешки жертви. Пример за това в митологията е съдбата на Ифигения - щерка на микенския цар Агамемнон, който - убеден от гадателя Калхас - се съгласява да я убие в угода на богинята. Все пак тя оцелява и става нейна жрица. По-късно нейният брат Орест я посещава в далечната страна Таврида, където той получава и пренася в Гърция ксоанон (примитивен идол, издялан от парче дърво) на Артемида (наричана от местните жители и Дева), а самата Ифигения се мести в Браурон.
Неин символ е Луната. Във връзка с това е отъждествявана с богинята й - Селена. Артемида е отъждествявана и с Потния Терон - повелителката на зверовете на остров Крит. Етимологията на името ѝ води до – „меча (като мечка) богиня“, „убийца“. Древната Артемида не е само ловджийка, но и мечка. В Браурон/Браврон (Атика) жриците на Артемида Браврония в ритуалните си танци надяват мечи кожи, наричайки се „мечки“. Също така е имало и ритуал, практикуван от малки момичета (5-10 годишни), в който те са били оприличавани на малки мечета. Друга богиня, с която Артемида е свързвана е Ищар. Освен това тя има и много епитети, ползвани на местно ниво, които отбелязват близостта и с различни регионални култове, например - към критската богиня Бритомартис/Диктина, към Дафне (любимата на Аполон), Пейто (богинята на убеждаването и благосклонността), Синтия (лунната богиня на остров Делос). Наричана е и с имена като Агорея, Арицина, Ангелос, Базилея, Делия, Делфиния, Мелиса, Сотерия, Сарония, Феба, Ферея, Пития - изтъкващи високата степен, в която в Древността хората са разчитали на нея за своето благополучие.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- Апулей, „Метаморфози“, 11.2
- Павзаний, Beschreibung Griechenlands 10.32.13 – 17
- Ch. Augè, P. Linat de Bellefonds, Artemis in peripheria orientali. In: Lexicon Iconographicum Mythologiae Classicae (LIMC). Band 0002II, Zürich/München 1984, S. 766 – 771.
- Eoin Colfer, Artemis Fowl – der Geheimcode. List Taschenbuch, Berlin 2004, ISBN 3-548-60485-4; S. 278
- Theodor Schreiber, Artemis. In: Wilhelm Heinrich Roscher (Hrsg.): Ausführliches Lexikon der griechischen und römischen Mythologie. Band 1,1, Leipzig 1886, Sp. 558 – 608.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Artemis, Theoi Project
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Полиняк, Франсоа дьо. Раждането на гръцкия град. Култове, пространство и общество VІІІ-VІІ век пр. Хр. София, издателство на Нов български университет, 2009. ISBN 978-954-535-572-1. с. 120.
| ||||||||